Прочетен: 3935 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 23.01.2010 08:36
Доста отдавна не бях писала, не че няма за какво, и не че не ме вълнува нещо, каквото и да било то, просто не ми се пишеше, мислех си, че няма защо да го правя. Но идва момент в който човек просто е принуден да го направи, принуден е от обстоятелствата да изрази своето мнение надявайки се да го чуят повече хора, да направи онова което е необходимо и зависещо от него за хората споделящи и несподелящи неговото мнение.
За какво става въпрос? Ще назова нещата с истинските им имена и няма да спестя нищо. В събота на 17 февруари почина брат му на моя съпруг. Казва се Григор. Същият е с психични отклонения и се намираше в болницата в с. Церова кория. След като бяхме уведомени за неговата кончина ние тръгнахме за там. На външната врата на болницата при нашето пристигане ни посрещнаха болни които се провикнаха веднага и почнаха да казват как е починал и какво е станало. Забравих да спомена, че това е болница за хора с психически увреждания, лека форма на олегофрeния, шизофрения както и по тежки форми на заболявания.
Не пожелавам на никой да се докосва, да му се налага посещение при болен в такова заведение. Не заради самите болни, а защото ще остане ужасен при какви условия живеят, как правителството, парламента на наша европейска България се грижи за тези хора. Ще остане ужасен не от това, че са болни и имат различно от другите болнични заведения държание, ще остане ужасен от отношението към тях на болничния персонал.
А сега ще пиша и за лекарите, сестрите както и за санитарите. Доктора който ни прие се казва Гроздев, и ни посрещна с изречението – Вие сте дошли да си го вземете нали? Нямаше изказани съболезнования, нито обяснения за това какво се е случило и как се е случило. Нямаше обяснение как е починал, при какви обстоятелства до момента в който аз реших да питам, щото говорим за Човек който си има име. Разбрахме, че е починал от задавяне. На въпроса ми в какъв диапазон от време му е оказана спешна помощ, същият доктор ми отговори, че бил извън отделението и като се върнал след 10 минути вече било късно. Аз питам-къде са били другите от медицинския персонал? Представяте ли си, какъв ужас е изживял в последните си минути умиращия, каква агония, болка и страх е изпитал. И по някога си мисля, какви ли са били последните минали му през главата мисли. И понеже не съм медицинско лице и не разбирам, но гледам от време на време филми като “Спешно отделение” и други, изразих мнение, че ако до 4-5 -тата минута не се окаже помощ, после вече е късно. Отговора на доктора беше, че те не могат да седят и да ги гледат непрекъснато. Невероятно бездушие и безразличие. Това било естествено и нормално явление, да умират при тях болните от задавяне. Това било следствие дългата употреба на медикаменти, получавало се спазъм на гълтателния апарат и болния се задавял и умирал.
Зададох въпроса как така се е задавил, нямало ли е човек в столовата да ги наблюдава, и защо е намерен мъртъв в банята след като е закусвал в столовата. Естествено ми беше отговорено, че няма и това не е възможно. Тогава реших да поразпитам някои от болните, реших че ще получа по верен отговор отколкото от докторите. И не се излъгах. Защо говоря за този момент, защото в последствие разбрах, че болните се нападат един друг, вземат си храната, дори се бият за храна. Не си мислите, че ядат кюфтета, пържоли или агнешко! Да не мислите, че ходят в този зимен период с палта навън или дебели дрехи! Вие просто си въобразявате. Те са облечени с едни розови анцузи по тънки от вестник, скъсани, изцапани, обути са с джапанки, с домашни чехли, някои които имат по-богати роднини имат и якета, това е ужасяващо. Не искам да пиша повече за тях, а искам да попитам тези от правителството (умишлено не пиша институциите с главна буква, хората в тях не заслужават това), министъра на социалните грижи – госпожата от предишното правителство – с кошницата – масларова, за какъв Европейски съюз бълнува. Ако тези от правителството, министерския съвет и какви ли не още институции си мислят, че те са представителите на България в Евросъюза, то наистина е така. Това са хората които опропастиха страната ни, които съсипаха всичко добро. Всичко това го пиша с неописуема болка, защото ме боли за тези хора, боли ме за децата – сираци в домовете, боли ме за нашите родители които са в старчески домове, боли ме за всичко онова което е съсипано и духовно унищожено. Кому е необходимо това, къде е състраданието и вътрешната потребност да помагаш на хората, дори бих казала – да не допускаш да има такива хора в такива болнични заведения, или поне да се полагат максимални грижи за тях.
На следващия ден беше погребението. В момента на сбогуването с изненада забелязахме, че има рана отгоре на главата, както и на челото. Никой, нито сестрата, нито доктора ни казаха за тях. Като че ли искаха по-бързо да се отърват от нас. Да не говорим, че никой не ни каза има ли лични вещи, къде са. А и ние забравихме да питаме, разкъсани от болката за загубата. Остават много въпроси незададени! И се питам дали е необходимо да ги задавам, на кого да ги задам, и трябва ли да ровя в болката си. Защото на всеки въпрос отговора ще бъде лъжа. Дълбокото ми усещане е, че не му е било времето да си отива сега от този свят.
Е, нашите управници не ги изтребват директно. Пращат ги в - по същество - концлагери, отдалечени от населени места, места, където обществото хабер си няма какво става и спазват ли се изобщо някакви закони и човешки права...
Знаеш ли каква е смъртността в заведенията за хора със забавено развитие? Убийствена е. Но никой няма да ти каже точни данни, това е по-секретно дори от цените на мердесите, които всяка година си купуват управниците.
Мой първи братовчед беше тежко умствено увреден. Майка му го гледаше, докъм 17-18-годишна възраст. Момчето беше физически съвсем добре. Но тя се омъжи втори път. Не мога да я коря за тжова. Мъжът й поиска да махнат "тоя олигофрен". За това я коря, но я разбирам. Мнозинството жени биха постъпили като нея. Български жени, в САЩ например е различно.
И след по-малко от половин година "тоя олигофрен" почина във въпросното заведение от "бронхопневмония, фатална на фона на хроничното му недохранване". Така пише в експертшизата, която все пак майка му поиска.
Как така здраво и право и хубаво момче, без каквито и да е болестки - аз го виждах точно преди да отиде в дома - е бил хронично недохранен и е направил бронхопневмония, която със съвременните антибиотици и средства на медицината не са могли да овладеят?!
За мен отговорът е ясен. Още повече, че по силата на професията си познавам някои заведения за психичноболни и знам какво представляват.
Само мога да ти кажа: Да почива деверът ти в мир. А съдбата си знае работата. Всеки, който е посегнал на човешки живот, рано или късно си плаща.
Хич няма значение, че не бил мислил, че лишава човек от живот. На практика лишил ли го е? Да. Рано или късно ще си плати. Не ти и аз, не законите и правосъдието - бъди сигурна, че съдбата ще му плати.
Винаги съм смятала, че може би всичко което ни се случи - загиналите 14 войничета преди години за които вече не се говори, загиналите деца в Индиго, загиналите военнослужещи в Ирак, убитите сестри Белмейски, загиналите при катастрофата при Бяла и още други такива събития, не са случайни. В живота няма нищо случайно. Може би Бог ска да ни покаже, че нещо трябва да променим, че трябва да мислим повече за ближния си и да му помагаме, че трябва да бъдем единно, обединено общество.
Оттам да се прехвърлим и към домовете за психично болни, да споменем за здравеопазването и грижите на държавата за пенсионерите, за онкоболните, за сърдечно болните, за диабетиците и т.н. Ще споменем и за образованието - за учителите - недоволни и то с право от заплащането, които работят ден за ден. Ше спомена и за това, че във времето назад имаше - Заслужил учител. Има много неща за които може да се говори, защото нашата нация е болна нация. Не бих искала да смятам и да мисля, че поговорката - както казват хората - Какъвто е народа, такива са управниците или На такъв народ - такива управници, или Народа си заслужава управниците.
Изобщо, просто не зная какво определено да кажа. Всичко е много болезнено за обикновения човек, за човека стремящ се по честен път да се докаже и да бъде полезен на обществото. Не искам да мисля, че в нашия живот всичко е мръсотия, пошлост, корупция и всичко онова което е грозно и лошо е присъщо на българина. Не съм песимист, и си мисля, че във времето напред нещата ще си дойдат на място. Всеки си плаща за греховете. Е това е, че няма да го видим, но се надявам, че нашите деца, внуци запознати с проблемите ни, както и проблемите на обществото ще бъдат обезвъзмездени. Ние няма да сме живи, но дори мисълта за това ще успокоява душите ни сега.
25.03.2007 17:06
16.04.2007 19:15
за това трябват доказателства...иначе си е просто приказка....
А ромките, които си изнасяха децата в чужбина за пари и за донорство -какво им направиха?!що предавания имеше по радио и телевизия!!!
Тъжно! Много тъжно!
18.04.2007 11:20
1. колко години прекара човекът, за когото скърбите, в този дом?
2. през тези години колко пъти месечно Вие и близките на този човек отивахте да го видите, да се поинтересувате за това как живее, как се чувства на това място, как се грижат за него, дали има нужда от нещо?
3. когато ходехте да го видите, имаше ли белези за това, че човекът и другите домуващи около него, не са добре обгрижвани или са лишени от основни неща?
4. когато разпознавахте тези проблеми или лишения, какво направихте, за да допринесете за подобряване на условията в дома? Говорихте ли с Вашия близък, за да проучите какви са трудностите? Говорихте ли с персонала, за да разребете какви са причините за проблемите? На кого се обадихте? Къде подадохте жалба?
5. Ако не забелязахте промяна към по-добри грижи, опитахте ли се да договорите преместване в дом с по-добри условия (ако има такъв) или при близки, които биха могли да полагат систематични грижи?
1. Престоя му в болницата е повече от 15 години. Така са преценили лекарите. Той беше на по-лек режим, можеше да излиза и извън болничното заведение.
2. Ние живеем в Шумен, на 200 и повече км. от Церова кория. Не сме имали възможност за ежемесечни посещения, но на годината миминум 2 пъти сме ходили. А що се отнася до децата му, до колкото знам, не са го посещавали. Освен това и той ни идваше на гости поне 2-3 пъти в годината. От него знаехме, че има един санитар който биел болните и се радваше, че не е на тяхно място. Той поначало беше кротък, добър човек.
3. Да, когато ходехме там, виждахме как са облечени, усещахме негативното отношение на персонала към тях, но видимо за това белези нямаше.
4. Много интересно, какво според Вас би трябвало да направя? Къде трябваше да пиша жалба, и кой щеше да ме чуе? Въпросите Ви са правилни, но се опитвате да ме манипулирате, да ми насаждате чувство за вина, че се оплаквам, а нищо не съм сторила! А да Ви питам, защо държавата позволява изобщо да има такива домове, които да са в подобно състояние? А защо Вие не отидете там, на место, да видите как е, да видите как живеят хората, и с какво се хранят, как ги обгрижва, нали така се изразихте, и направете нещо тогава. Ще се радвам да го чуя. Не съм запозната със специфичната терминология, говоря по най-обикновен начин, за да ме разбере аудиторията. Отидете и разговаряйте с болните там, опитайте се за много кратко време (2-3 часа) да установите истината. Невъзможно е. В момента говорят едно, а в следващия друго. Те са с психични отклонения и се изисква много време за да разбереш какво е. А това време е на разположение единствено на персонала.
До сега не ми се е налагало да ходя зимата там, посещавали сме го през други сезони, и не е било по-различно. Сега правя разлика, едни и същи дрехи, пижами, джапанки за през всички годишни времена. Опитвахме се да го преместим в Шумен, но уви. Той е бил в по напреднал стадий на заболяването си, а домът близо до Шумен е бил за по леки случай. Питахме тук и там, но нищо не се получи.
А мужду другото, аз си мисля, че за тези проблеми би трябвало да се грижат децата му, или брат му в краен случай, и това той го е направил. Мисля, че във времето направихме онова което ни е било по възможностите, и според това, което сме имали като информация.
Аз съм медицински работник и съм виждала какво ли не. Отвратена съм от тези така наречени "болнични услуги". Ако човек няма пари да си плаща е страшно.
Сега работя пак в сферата на здравеопазването, но вече поне не съм в пряк контакт с чудовищното отношение на много от лекарите, сестрите, санитарите. Има и всеотдайни разбира се, но се броят на пръсти.
Колко пъти ми се е свивало сърцето, чувствайки се безпомощна да помогна на някого.
Много, много е тъжно и отчайващо.
Искрено ви съчувствам за преживяното!